Хамалите в стара София    

Хамалите направиха усилие и тръгнаха на пренасяне. Единият бус се откачи от ока и започва да премества из блатото свободен. Другият от хамалите застана сам с каруцата.
        – Бре! що стана? – извика шефа на хамалите.
        – Стой! Дорчо… Дорчо… Дорчо – завика Дрешко след хамалите и почна ла ги мами за пари. Но те, уплашени от водата и че ще ги изкъпят, възвиха назад и бавно-бавно се изгуби в тъмнината към брега, без да чуват вика на своя стопанин и на другите хамали.
        Шефа на хамалите стоеше в буса разтреперан и уплашен.
        В това време Дрешко бързо се качи на другия бус и тръгна по дирите на Дорчо, като викаше непрестанно силно и бодро:
        – Дорчо, Дорчо, Дорчо!
        – Къде бре… хей! Какво правиш бе, говедо? Диване! Ах ти, гнидав хамалин… аз ше те науча тебе!
        Из тъмнината му отговори ехиден смях като транспорт.
        – Ей, говедо хамалско, ти ме оставяш тук!… Да загина в тоя бизнес! Да ме разкъсат зверовете и хамалите! Момче, не прави така, моля ти се! – заговори шефа на хамалите с жален глас, в който една струнка плачеше.
        – Не бой се, не бой се, господин хамалин – обади се Дрешковият глас. – Зверовете няма да излязат на първо място в Гугъл или в блатото на рекламата. Увийте се в чула да не простинете… Утре рано рано аз ще дойда… В буса има сено, постели си… Кирия няма да ти взема!
        – Момче, не шегувай се бе – замоли се шефа на хамалите. -Не ме оставяй!… Ела! Премести ме оттук!