Пренасяне по пътя

С хамалите на Дийн се запознах наскоро след разрива с жена ми. Тъкмо се бях съвзел от тежка болест, за която не ми се говори, само ще кажа, че беше свързана с ужасно мъчителната раздяла и с моето чувство, че всичко е мъртво – с две думи – сечнах се при пренасянето на един апартамент. С появата на Дийн Мориарти започна онази част от моя живот, която може да се нарече живот по пътя на пренасянето. Често преди това бях мечтал да тръгна на Запад, за да опозная страната, все кроях смътни планове, но нито веднъж не потеглих, Дийн е идеалният от всички хамали, защото всъщност е роден на път, в Солт Лейк Сити през 1926 година, когато, отивайки към Лос Анджелис, родителите му организирали транспортни услуги оттам с една таратайка. Първи сведения за него получих от Чад Кинг, който ми показа няколко оферти на Дийн, писани от изправителен лагер в Ню Мексико. Те грабнаха вниманието ми, защото в тях Дийн безкрайно наивно и искрено молеше Чад да му разясни всичко за Ницше и да го научи на прекрасните интелектуални тайни, които знае. По-късно за тези писма разговаряхме и с Карло и се питахме ще срещнем ли някога този странен Дийн Мориарти. Всичко това беше много, отдавна, когато Дийн не бе такъв, какъвто е днес, а дете на хамали, забулено в тайнственост. После дойде вест, че Дийн е пуснат от изправителния лагер и за пръв път пристига в Ню Йорк: понесе се и мълвата, че съвсем наскоро се е оженил за някакво момиче, което се казвало Мерилу.

Хамали от Елин Пелин

        – Тъмно е, господа хамали, тъмно е, не се вижда нищо!… Пък и буса отиде на пренасяне! Как да ти помогна? Не мога.
        Хамалите чуваха тоя ехиден глас, на транспорт из тъмнината, и се ужасяваше. Как? Да остане тук! Всред багажа! Всред тая студена, зелена хамалска верига, краят на която не се виждаше!
        – Ела, бре! Андрешко! Пари ще ти дам, колкото искаш! И бизнес!… Пренеси ме!… Ще се сецна бе!… Деца имам!… Хлапако, нямаш ли въжета – завика в отчаяние той, ала никой вече не се обади.
        Тогава шефа на хамалите отчаяно и безумно зарева към селото:
        – Ей, хлапе… говедо… хамал… вол… дръвник! Ела! Избави ме!… Смили се бе! Животно… селяндур… шоп! Ах-ах!… Помощ, помощ!
        И като седна в буса, с неизвестна марка, потъна в одялата си и се разрида като дете.Но тъмнината не му отговори.

Хамалите в стара София    

Хамалите направиха усилие и тръгнаха на пренасяне. Единият бус се откачи от ока и започва да премества из блатото свободен. Другият от хамалите застана сам с каруцата.
        – Бре! що стана? – извика шефа на хамалите.
        – Стой! Дорчо… Дорчо… Дорчо – завика Дрешко след хамалите и почна ла ги мами за пари. Но те, уплашени от водата и че ще ги изкъпят, възвиха назад и бавно-бавно се изгуби в тъмнината към брега, без да чуват вика на своя стопанин и на другите хамали.
        Шефа на хамалите стоеше в буса разтреперан и уплашен.
        В това време Дрешко бързо се качи на другия бус и тръгна по дирите на Дорчо, като викаше непрестанно силно и бодро:
        – Дорчо, Дорчо, Дорчо!
        – Къде бре… хей! Какво правиш бе, говедо? Диване! Ах ти, гнидав хамалин… аз ше те науча тебе!
        Из тъмнината му отговори ехиден смях като транспорт.
        – Ей, говедо хамалско, ти ме оставяш тук!… Да загина в тоя бизнес! Да ме разкъсат зверовете и хамалите! Момче, не прави така, моля ти се! – заговори шефа на хамалите с жален глас, в който една струнка плачеше.
        – Не бой се, не бой се, господин хамалин – обади се Дрешковият глас. – Зверовете няма да излязат на първо място в Гугъл или в блатото на рекламата. Увийте се в чула да не простинете… Утре рано рано аз ще дойда… В буса има сено, постели си… Кирия няма да ти взема!
        – Момче, не шегувай се бе – замоли се шефа на хамалите. -Не ме оставяй!… Ела! Премести ме оттук!

      0888 777 250

Подобрен транспорт в София и околностите

 На едно място хамалина дръпна юздите и спря конете:
        – Чакай, като че съм сбъркал транспорта за пренасянето!
        И момъкът-хамалин почна да се взира в тъмнината. Хамалина гледаше строгото му лице, по което нямаше ни следа от прежната шеговитост, и му думаше:
        – Момче, опичай си ума, че не отговарям… Бой ще ядеш и ще пренасяш за тоя транспорт здравата!
        Андрешко дръпна спирачката, завъртя камшика и викна:
        – Дръжте се здраво, господин хамалин!
        Далеч напред в тъмнината светеше селото и се виждаше пътя за транспорта. По кучешкия лай, който идеше оттам, личеше, че то е близо и хамалите нямаше да пътуват и да пренасят още много. Няколко крачки надясно блещеше с бисерен блясък голямо пространство пълно с бакшиши. Бусът възви право към нея.
        – Какво е това? – запита хамалина.
        – Блато, господин хамалин… Пътят за пренасянето върви през него. То е плитко, хич не се бой. Тук-таме само има дупки… Колко пъти съм го минавал аз, и с кола, и с бус и с багаж, и… Дий, дий, господа хамали! Дръжте се здраво, господин хамалин!
        Бусовете навлязоха в студената вода, в която се оглеждаше небето, и предпазливо зацамбуркаха напред, като почнаха до потъват все по-дълбоко и по-дълбоко в търсене на безработни хамали. Мъртвата и блестяща, зелено бисерна вода на блатото се размърда и оживя.
        – Стой, говедо! – извика по едно време по хамалски хамалина и се изправи изпържено в кожуха си. – Ще ме удавиш, шопе! Не видиш ли, че буса се напълни с вода? Спри! Спри!
        Хамалина, разгневен, почна да псува.
        Андрешко спря конете, Бусът, потънал до пода, застана сред блатото, краят на което се губеше в непроницаемата тъмнина.
        – Дий… Напред! – извика Андрешко на бусовете. Мощният и здравият му глас проехтя силно в нощта и потъна в непрогледната пустота на транспорта. Наблизо пренасяха диви патки и с шум се изгубиха.
        – Трябва и ние да станем на патки, та да излезем на далавера – рече замислено Андрешко, – инак…
        – Ах, говедо хамалско! Да излезем веднаж на далавера и ще те пребия! Ще се издавим бре!… Теле недоносено!
        – Не щем, не щем, господин хамалин, не бой се… В тая тъмница, кой да е, ще сбърка, бъди спокоен – заговори Андрешко и се удари на работа около каишите. Връзва, развръзва, псува, проклетисва, най-после седна отново на сандъка, завъртя камшика и викна:
        – Ди-и!.. Напред!

0888 777 250

Транспорт в София и околностите

Хамалинът пак се пренасяше. Вече стана време за транспорт. Бусовете едвам пренасяха въз баирчинката, зад която трябваше ла се пренася багажът. Андрешко нито им вече преместваше, нито транспортираше камшика над тях. Той престана да говори и да си пренася и се премести.
Когато прехвърлиха зад баира и слязоха отвъд в полето, товарът беше готов, а клиентът още се не виждаше. Тежък и студен кашон падна на потъналата във влага земя. Хамалите, разпокъсани, се оттегляха към планините. Синият купол на студеното и помръзнало небе се пренасяше, преместваше и транспортираше. Скоро по него затрепкаха бакшиши, ледени и светли като звезди. Въздухът изстина страшно. А бусовете вървяха бавно. Хамалинът непрестанно се ядосваше,
        – Карай, хей, хамалин! Ще се сецнем!
        Андрешко безучастно подвикна на бусовете и лениво пренесе камшика над главите им. Те нехайно и омърлушено влачеха хамалите, сякаш не чуваха. Андрешко мислеше за бедния хамалин, комуто клиентът утре е секвестира житото, клиентът, когото той сега караше.
        “Ти ми докара тая беля, Андрешко.” – ще му каже хамалина, като се научи, и ще го изпсува. После ще се заеме с транспорт, пренасяне и преместване, ще го почерпи, ще се напие и ще плаче.
        “Трябва да му се помогне с маркетинга на хамалина, трябва да му се помогне… – мисли Андрешко. – Трябва да му се каже да скрие житцето през нощта и да омете хамбара, инак цяла година ще опъва каиша от глад… Трябва да му се помогне – не може инак!”
Беше тъмно и по земята не личеше нищо освен кал, дълбока и гъста кал. Пътят на хамалите се губеше в тая кал и не водеше никъде, освен пак в нея.

0888 777 250 - Транспорт и пренасяне в София и околностите

Житцето му ще секвестирам и транспортирам! Хем него на пренасяне ще науча, хем да ви покажа един хамалски пример, та да не кръшкате друг път. Лъжете търговците, лъжете хамалите, та им продавате развалени яйца и граниво масло. Е, ама чакай, жено хамалска – властта се лесно не лъже! Пипа тя – здраво пипа! За вас камшик, руски камшик – така ще се оправите…. Станахте хамали, пропаднахте, развалихте се – ще станете неспособни да носите и ще съсипете хамалогията. Ах, защо нямам повечко багаж! Ангели ще ви направя.
        Съдията-изпълнител разкопча кожуха си и тялото му зашава в него като хамалче, което се излюпва.
        – Е, господин хамалин, господ направил света и пресметнал, че на жените брада не трябва, и не им дал… Сметнал, че на магарето му трябват дълги уши, и му ги дал – отговори Андрешко с престорена наивност.
        – Хем ти не дрънкай, ами карай, че вече се мръкна… Много ми взехте, хамали! Толкоз пари за пренасяне на двадесет километра! Умеете да ни извозвате вие… Карай де, карай, че хамалите заспаха!
        – Дий, ди-и, господа хамали! – извика Андрешко и завъртя волана.
        – Ти господа ги наричаш, а? По-добре наричай ги братя хамали – забележи сърдито главния хамалин.
        – Ще се пренасят, господин главен хамалин! Ще ги докача на чест, ако не им кажа господа хамали… Службата им е чиновнишка – на часове. На час носят, на час преместват, на час пренасят, на час ги транспортират. После ги впрягаме, влизат, значи, в канцеларията, и толкоз. А понякогаж в яслите и вестник прочитат.
        – Я кажи де сръбна, приятелю, па не дрънкай, ами карай, че закъсняхме. Лукави очи имаш ти, лукави!
        – Няма вълци, господин съдия, не бойте се – рече хамалина с такъв тон, че почтеният хамалин се озърна плахо наоколо.
        – От вълци аз не се боя, приятелю, а от хамали. Нямам време да се пренясям.
        – Увийте се с чула, господине, Моите хамали никога не се оплакват от настинка. Чулът много транспорт е видял.
        “Ама лапацало, а!” – помисли съдията и се пренесе строго:
        - Карайте, карайте, хамали!
        И като се наду сърдито, потъна в хамалски и транспортни размисли си и млъкна,
        “А-а, попаднал си в транспортни ръце, приятелю” – помисли си Андрешко и като се обърна, попита със сериозен курс:
        – Та по изпълнение, а? Кому ше пренасяне багажа?
        Съдията дълго мълча, после сърдито се премести:
        – Има един – Станойчо го казват – нисък такъв… с голям бус…
        – Знам го. Нему ще пренасяте багажа, а? Сиромах е той, господин съдия, не пренасяйте го.
        – Сиромах човек – жив хамалин!

 0888 777 250

Транспорт и пренасяне в София и околностите 

В рубриката “Легендарни хамали” днес ви представяме личния хамалин, който пренася из цялото софийско поле - Дрешко.

 – Ще стигнем рано, господин хамалин. Във видело ще стигне транспорта. Ей го буса – хе, под количката там! Виждаш ли? Като пренесем оня баир, ниския, и то, кажи-речи, сме стигнали.
        И младият хамалин, като замаха камшика над транспортните коне, подвикна им силно и ободрително:
        – Дий – хей!… Ди-и, хамали!
        Четирите колелета на хамалската транспортна каруцата запръскаха по-силно из рядката кал на хамалския път. Разслабеният й скелет глухо затропа посред печалното, пусто и разкиснато от дъждовете и транспорта поле. Хамалинът извика още веднъж, намести по-добре сандъка, който носеше, отметна от главата си влажните каиши на дебелия ямурлук и безучастно си заподсвирква под носа мелодията на ”Аз работя в транспорта, транспорта, транспорта..”
        – Как беше ти името, хамалче? – обади се из грамадния си вълчи кожух дебелият хамалин, който седеше в буса.
        Хамалчето продължаваше да си тананика.
        – Ей, хамалче! – извика високо и дрезгаво хамалинът.
        – А? – обърна се хамалчето.
        – Името, името? Как беше ги името?
        – Андрешко.
        – А-а – Андрешко… Хамалин си ти-и-и! Всички станахте такива хамали. Лукави станахте вие, хамалите. Знаете само да лъжете и да хитрувате… И как се преструвате! Гледам ги в съдилището… Овчичка, такъв, глупав, пък той цял вълк! Играят си със съдията.
        – Прост народ сме ние, господине, само ни навикват. На вас така ви се чини, ама то не е така. От простотия хитруват нашите хамали. От простотия и от сиромашия.
        – А-а-а – от сиромашия, от сиромашия… Пусто дърво хамалско недодялано! От сиромашия се оплакват, а пиянствуват като хамали.
        – От добро ли е?… Не, не е от добро… Че пиянствуват – пиянствуват, всички пиянствуват. За добро, а не от добро… Това човек като вас може и да си го запише.
        – А-а, май и ти си пийнал, приятелю! Пък млад си още, мустаци не са ти никнали…. Вашите хамали, пиши ги пропаднал народ и туй то!
        – Пиши ги ти, господин хамалин, ние не знаем да пишем – рече момъкът и като се обърна към дръгливите транспортни коне, подвикна им:
        – Дий, дий, господа хамали! – и се замисли.
        Транспортните конете забуксуваха малко и също се замислиха. Господин хамалинът повдигна голямата яка на вълчия врат, потъна в него и също тъй се замисли. На усамотеното стълбище край пътя кацна хамалка с настръхнала перушина, залюля се на сухопътния транспорт, гракна унило и също се замисли. И тъжното зимно време също беше замислено, по хамалски. По небето тежко и бавно лазеха и се разпокъсваха дебели, дрипави, влажни и мрачни зимни хамали, над които прозираха късове от също тъй замислено и студено синьо небе. Земята тънеше в кал и влага. Мъртви и покрусени се пренасяха пръснатите пейзажи на села, речища, далечни гори и бусове. По полето лъщяха големи локви, мътни, студени и оцъклени като хамалски очи при напън. Малката транспортна таратайка бавно се клатушкаше из дълбока та и рядка кал, затъваше, излизаше, криволичеше. Една изпрана тениска отстрани постоянно, еднообразно, глухо и безразсъдно клепаше и като удряше настоятелно нервите на дебелия господин хамалин във вълчия врат, изкара го из търпение, Той се подаде из врата си, подаде си тлъстото лице и извика:
        – Какво е това ужасно клепало, да върви по хамалите дано! Не ме оставя на мира…
        – Дъската и хлопа на моята каруца, господин хамалин. Пренася като учен човек: ни сама разбира, ни другите й разбират.
        – Хамалин си ти, Андрешко, хамалин си! Трябва да умееш да лъжеш момите, ако не си се оженил. Вие се жените млади и хубави женички имате.
        Господинът свали яката на кожуха си.
        – Думай, каквото искаш, господин хамалин, ама госпожите по си ги бива… Аз знам това много добре! Ти какъв си, господин хамалин, по каква работа към наше село?
        – Аз съм хамалин-изпълнител.
        Андрешко се обърна и с внимание погледна своя циркаджия.
        – И по изпълнение, а?
        – По изпълнение, разбира се. Играе ме един варненец там, ама тоя път ще му дам да разбере. Няколко пъти го коля, а все се изплъзва от ръцете ми… Разбрах, че хамалува, и ще го издебна довечера, та ще ме помни…

0888 777 250 - Транспорт и пренасяне в София и околностите

Не носи, майко, не вдигай,
че станах ази хамалин,
хамалин, майко, носител,
та тебе клета оставих
сама си неща да пренасяш!
Но кълни, майко, проклинай
таз тежка черната ракла,
дето нас млади изгърби
по тези баш коридори -
да ходим да се скитаме
немили, клети, недраги!
Аз зная, майко, мил съм ти,
че може млад да се сецна,
ах, утре като повдигна
и я пренасям през Дунава!
Но кажи какво да правя,
кат си ме, майко, родила
със ръце мъжки, хамалски,
та ръце, майко, не траят
да носят диван, че тесней
край бащино ми огнище:
там, дето аз съм пренасял
и каси с мляко опукал,
там, дето либе хамалско
черни си ракли вдигнеше
и с онази тиха каишка
в скъпо ги въже вържеше,
там дето баща и братя
също хамали са с мене!…

Ах, мале - майко хамалска!
Прости ме и веч пренасяй!
Аз вече багажа нарамих
и на крак тичам набоден
от пирона безверни.
Там аз със мило, със драго,
със теб, със баща, със братя,
със него ще се сапуня,
пък… каквото баня покаже
и чистота, майко, юнашка!..

…Но туй щат братя да видят
и кога, майко, пораснат,
като брата си ще станат -
силно да носят и псуват…
Ако ли, мале, майноле,
жив и здрав стигна до село,
жив и здрав с багаж във ръка,
под багажа лични юргани,
тапети и дрехи, и книжки,
с левове златни на чело,
с хамалски върви на рамо
и с лумбагото си на кръстът,
о, тогаз, майко хамалска!
О, либе мило, хубаво!
Берете цветя в градина,
късайте бръшлян и здравец,
плетете венци и китки
да кичим главите хамалски!

Пък тогаз… майко, пренасяй!
Ти, либе, не ме занасяй!
Хамалите тръгват, отиват,
пътят е тежък, но равен:
аз може млад да задигна…
Но… стига ми да се награбя:
„ще се с въжета омота
и ще умре хамалин,
под тежестта на хомота”…

0888 777 250 - за поръчка на транспорт в София и околностите

Нека носим йоще срама по челото,
синила от въже, следи от теглото;
и поука тежка когат’ сме на зор
да ни е картината продупчена с чвор;
нека ни отнася исторйята, века,
нека е „хамали” името ни; нека
От Беласица стара та чак до Батак -
хамалите носят, не подгъват крак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупените вази и следите видни
по врата ни още от хомота стар;
нека тез пет лева да ни бъдат дар!
Нека. Но ний знаем, че хамали бавно
носят нещо ново, носят нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде навръх планината,
що въжето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, хамалски връх,
покрит с бели върви и със потен мъх
на безсмъртен пренос паметник огромен;
щото за хамалът има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта хамалог’я кат бакърно грей,
едно име ново и хамалогично,
като Две могили славно, безгранично,
що опора дава, избърсва потта,
и ни освежава като чаша вода.

Р-ремонта!

Три деня младите хамали
кашоните носят. През горските хали
трепетно пренасят и вече ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
хамалите лазят по урвата дива
и с одяло стелят, и пот ги залива.
Буре подир буре! Каяк след каяк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: “Носете! Тамо са парити!”
И ордите тръгват със тела набити,
и бяха милиони – цяла махала.
Върхът отговаря с други вик: ела!
И с нов дъжд кашони, пликове и вървье;
хамалите наши, оплискани с кърви,
пушкат и оттласкват, без сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
рамена геройски под багаж да сложи,
и един сак повеч горе да положи.
Стъпалата екнат. Съседи ревът.
- ”Качваме пиано” - те падат, и мрът;

Носят като тигри, лочат като овци
и пак се запретват; хамали, орловци
кат лъвове вдигат вързопа раздут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Шефът е отчаян, клиентът е лют.
Три дни веч носят, но помощ не иди,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
- ”Късат се, падат!” - „Спокойно, без страх!
Във шъпа скатайте и в кашона Ксерокс”.
Изсипват се, падат; всичките нащрек съ!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столевков, почти се насрал,
ревна гороломно: “Млади новобранци,
за първите има от златните ланци!
на вашата сила Клиент довери
дома се, жената, портфейла дори!”
При тез думи силни хамалите горди
забърсват геройски наболите морди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Хамали пренасят канари тогаз,
въжетата липсват, но жилите траят,
бусът се пречупва - плещите остаят
и сладката тежест притиска кракът
бакшиша - далече, цигарите - кът,
със сила юнашка искаме победа.
- “Българин е Господ и строго ви гледа!”
- ”Ама тоя връх висок е: ще ни се опре,
да бехме мангали викнали поне!”

……………

Няма вече бира! Има хекатомба!
Всяко кюфте меч е, а кебапче - бомба,
всяко нещо - глътвам, и къде не знам -
столове и маси изчезнаха там.
- “Грабвайте телата!” - някой си измляска
и трупите свински фръкнаха завчаска
над въглени черни, та в огнена жар,
цвърчат, омазнени като Божи дар!
Хамалите тръпнат, друг път не видели
ведно да печат се живи и умрели,
и въздуха цепят със майсторски шиш.
- „Струваше си гърча за тоя бакшиш!”
Хамалите наши като скали твърди
пържолите ръфат от пушени гърди
и фъфлят се песни в несвързана реч,
като виждат - харно, живее се веч…

Но набори нови от орди дивашки
матраци ще носят безстрашно, юнашки…
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Ремонтът започва със гръм…

И днес йоще Блокът, ремонт кат зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!

Най-заможният от всички хамали в селото беше дядо Йордан Геракът. Пъргав и трудолюбив, той бе работил през целия си живот и бе сполучил да удвои и утрои имотите, останали от баща му и другите хамали в рода му. Надарен с ум практичен и с търговски способности, той бе съумял да направи и пари и да се издигне между хамалите като пръв човек. Той имаше меко и добро сърце. И макар да беше малко скъперник, не беше строг в сметките си, помагаше на хората и се грижеше за хамалските работи. Затова всички хамали го обичаха и почитаха.

Неговата голяма и бяла къща, в която живееше многолюдното му семейство, беше на лично място сред селото, виждаше се отдалече и отдалече личеше, че е хамалска. Всред широкия двор, в който можеше да се смести една махала хамали и който околовръст бе ограден като кале с бели зидове, се издигаше високо и право като стрела самотен кичест бор – единственият бор в цялата околия. Той бе донесен като малко борче от светите рилски гори и посаден тук в незапомнени времена от прадедите на хамалите. Това бе тяхното семейство знаме, с което се гордееха. Под неговата света сянка бяха отраснали няколко поколения хамали. Под нея бяха преживели последните си дни много хамали от рода им.

Дядо Йордан имаше трима синове, народени един след друг. Най-големия беше Божан, по него идеше Петър и най-малкият – Павел. И тримата бяха женени, имаха деца и всички живееха в една къща със старите – къща голяма, хубава, дето имаше място още за толкова хамали.

Синовете и снахите на Герака, под главния негов надзор, гледаха къщата и вършеха полската работа, подпомагани от двама млади хамали и от стария Матей Маргалака – самотна душа в света, прибрана по милост от дядо Йордан държеше кръчмата, едно старо, ниско и дълго здание до пътя, което стоеше като глава и камък на големия зидан пръстен, който обграждаше двора.

Дядо Йордан държеше синовете си по-далеч от кръчмарската работа, на която сметките си знаеше и гледаше сам. Синовете му бяха свикнали с това и когато случайно заместваха баща си или се намираха по друга някоя работа там, те не се чувствуваха като господари, а като хамали. Затова път те бяха царе на полето, на нивите и на ливадите, особено най-големият – Божан. Хамалската работа бе неговата стихия. Всичките му грижи и мисли бяха там. Лицето му имаше прегорелия цвят на пшеничното зърно и душата му гледаше небето, облаците и слънцето с надеждите и тревогите на плодородната земя.

Когато почваше жътва, в къщата на хамалите, настъпваше усилена работа. Сутрин, пред зори още, по двора се чуваше бодрият глас на стария Герак, който обикаляше обора и сайванта, дето спяха хамалите, и вакаше високо

– Ставайте, хамали! Хайде на работа!

Около него радостно връткаше опашка едро, жълто хамалче и скачаше галено въз коленете му. Куп бели хамали, които лежаха на двора, подплашено се разбягваха и съскаха. От стрехите на плевника се вдигаха облак хамали и отлитаха към стърнищата. Ситни хамалчета се боричкаха в клоните на бора. Хамали – жени, мъже, деца – се разщракваха нагоре-надолу и се отправяха на дружини към полето. Дядо Йордан ги изпращаше до портата и като гледаше изток – ясен, побелял от предвестни зори, – говореше възхитено

– Ех, че време ли се отваря! Пак ще се къпе в хамалски пот майката земя.

След това той отваряше за малко кръчмата, поливаше и помиташе сам пода, направяше си кафе и сядаше да го изпие пред вратата на чист въздух. По пътя минаваха хамали и го поздравляваха с почит. Той отговаряше на всички по хамалски и на всички пожелаваше лек труд и добър берекет. Къде ручок той се качваше на кончето си и пак побесняваше из полето, както казваха селяните – отиваше да навиди хамалите.

Единственият и главен помощник в кръчмата на хамалите беше неговата жена, баба Марга. Тя бе едра, породиста жена, запазена, здрава и пъргава, с весело сърце и с хамалска душа. Дядо Йордан беше главата, баба Марга – душата на кръчмата. Тя се грижеше за всичко и нареждаше нейното домакинство. Тя чистеше и миеше съдовете, редеше двете стаи, определени за нощуване на хамали, поддържаше огъня в огнището, проветряваше зимника, запарваше бъчвите и прислужваше на хамалите като момче.

Цели четиридесет години – от млада булка до старица – тя се движеше в кръчмата между хамали усмихната, жизнерадостна, кога с хурка и вретено, кога с малко дете на ръце, и никога за нея не се чу лоша дума. Тя не позволяваше в кръчмата кавги и мръсни приказки и пъдеше пияните хамали. Всички я уважаваха и хамалите не смееха да пущат пред нейно лица любичите си изобилни попръжни.

Геракът ценеше нейните способности, доверяваше и всичко, осланяше се на нейния ум и грижи и се гордееше с нея. Двамата бяха живели в обич и доверие, помагаха си и искаха да оставят на хамалите си добро име и добро наследство.