Най-заможният от всички хамали в селото беше дядо Йордан Геракът. Пъргав и трудолюбив, той бе работил през целия си живот и бе сполучил да удвои и утрои имотите, останали от баща му и другите хамали в рода му. Надарен с ум практичен и с търговски способности, той бе съумял да направи и пари и да се издигне между хамалите като пръв човек. Той имаше меко и добро сърце. И макар да беше малко скъперник, не беше строг в сметките си, помагаше на хората и се грижеше за хамалските работи. Затова всички хамали го обичаха и почитаха.

Неговата голяма и бяла къща, в която живееше многолюдното му семейство, беше на лично място сред селото, виждаше се отдалече и отдалече личеше, че е хамалска. Всред широкия двор, в който можеше да се смести една махала хамали и който околовръст бе ограден като кале с бели зидове, се издигаше високо и право като стрела самотен кичест бор – единственият бор в цялата околия. Той бе донесен като малко борче от светите рилски гори и посаден тук в незапомнени времена от прадедите на хамалите. Това бе тяхното семейство знаме, с което се гордееха. Под неговата света сянка бяха отраснали няколко поколения хамали. Под нея бяха преживели последните си дни много хамали от рода им.

Дядо Йордан имаше трима синове, народени един след друг. Най-големия беше Божан, по него идеше Петър и най-малкият – Павел. И тримата бяха женени, имаха деца и всички живееха в една къща със старите – къща голяма, хубава, дето имаше място още за толкова хамали.

Синовете и снахите на Герака, под главния негов надзор, гледаха къщата и вършеха полската работа, подпомагани от двама млади хамали и от стария Матей Маргалака – самотна душа в света, прибрана по милост от дядо Йордан държеше кръчмата, едно старо, ниско и дълго здание до пътя, което стоеше като глава и камък на големия зидан пръстен, който обграждаше двора.

Дядо Йордан държеше синовете си по-далеч от кръчмарската работа, на която сметките си знаеше и гледаше сам. Синовете му бяха свикнали с това и когато случайно заместваха баща си или се намираха по друга някоя работа там, те не се чувствуваха като господари, а като хамали. Затова път те бяха царе на полето, на нивите и на ливадите, особено най-големият – Божан. Хамалската работа бе неговата стихия. Всичките му грижи и мисли бяха там. Лицето му имаше прегорелия цвят на пшеничното зърно и душата му гледаше небето, облаците и слънцето с надеждите и тревогите на плодородната земя.

Когато почваше жътва, в къщата на хамалите, настъпваше усилена работа. Сутрин, пред зори още, по двора се чуваше бодрият глас на стария Герак, който обикаляше обора и сайванта, дето спяха хамалите, и вакаше високо

– Ставайте, хамали! Хайде на работа!

Около него радостно връткаше опашка едро, жълто хамалче и скачаше галено въз коленете му. Куп бели хамали, които лежаха на двора, подплашено се разбягваха и съскаха. От стрехите на плевника се вдигаха облак хамали и отлитаха към стърнищата. Ситни хамалчета се боричкаха в клоните на бора. Хамали – жени, мъже, деца – се разщракваха нагоре-надолу и се отправяха на дружини към полето. Дядо Йордан ги изпращаше до портата и като гледаше изток – ясен, побелял от предвестни зори, – говореше възхитено

– Ех, че време ли се отваря! Пак ще се къпе в хамалски пот майката земя.

След това той отваряше за малко кръчмата, поливаше и помиташе сам пода, направяше си кафе и сядаше да го изпие пред вратата на чист въздух. По пътя минаваха хамали и го поздравляваха с почит. Той отговаряше на всички по хамалски и на всички пожелаваше лек труд и добър берекет. Къде ручок той се качваше на кончето си и пак побесняваше из полето, както казваха селяните – отиваше да навиди хамалите.

Единственият и главен помощник в кръчмата на хамалите беше неговата жена, баба Марга. Тя бе едра, породиста жена, запазена, здрава и пъргава, с весело сърце и с хамалска душа. Дядо Йордан беше главата, баба Марга – душата на кръчмата. Тя се грижеше за всичко и нареждаше нейното домакинство. Тя чистеше и миеше съдовете, редеше двете стаи, определени за нощуване на хамали, поддържаше огъня в огнището, проветряваше зимника, запарваше бъчвите и прислужваше на хамалите като момче.

Цели четиридесет години – от млада булка до старица – тя се движеше в кръчмата между хамали усмихната, жизнерадостна, кога с хурка и вретено, кога с малко дете на ръце, и никога за нея не се чу лоша дума. Тя не позволяваше в кръчмата кавги и мръсни приказки и пъдеше пияните хамали. Всички я уважаваха и хамалите не смееха да пущат пред нейно лица любичите си изобилни попръжни.

Геракът ценеше нейните способности, доверяваше и всичко, осланяше се на нейния ум и грижи и се гордееше с нея. Двамата бяха живели в обич и доверие, помагаха си и искаха да оставят на хамалите си добро име и добро наследство.

Пристигва бай Ганьо от Виена в Прага. Слиза на станцията, нарамва си хамалските дисаги и излиза на улицата. Файтонджиите се спущат да му предлагат хамалски услуги — той им прави знак с глава, че не ще. Те разбират знака му за утвърдителен и един хамалин се изпречва отпреде му. Бай Ганьо се сърди, блещи се и прави сърдити жестове. Това забелязва полицейският и заповядва на хамалите да се оттеглят. Мисли си бай Ганьо от кого да узнае де живее Иречек, нашият историограф. Иречек е живял в България, обича българските хамали, ще иде бай Ганьо у него: “Добър ден” — “Дал ти бог добро” — и може да го покани в къщата си; защо ще си дава паричките по хотели?— Додето си мисли така, пред него се изпречваг едни хамали с червени шапки и предлагат да му носят дисагите. Бай Ганьо ги пита знаят ли де живее Иречек, въпросните хамали отговарят отрицателно, по дават надежда, че ще може да се намери, и пак простират ръце да поeмат дисагите. Бай Ганьо не им ги дава, едно, защото мускалите са вътре и може “да запрашат нанякъде” и, друго, гледа ги облечени добре за хамали, кой знае колко ще го оскубят.

        — Ваша милост, вървете напред, аз подире ви — казва вежливо бай Ганьо на хамалите. — Оставете дисагите, аз ще ги нося.
        Тази вежливост бай Ганьо я пуща със сметка: хем ще предразположи пражките хамали към себе си, хем ще им покаже, че не е някой голям и богат човек, та да не мислят да го оскубят.
        Вървят, разпитват всички хамали по кръстопътищата де живее Иречек; най-сетне сетил се някой, че въпросът е за професор Иречек, казал им де да попитат, попитали и го намират.
        Бай Ганьо казва на своите хамали едно ” благодарим” и влиза в квартирата на Иречека.
        — О-о! Добър ден, бай Иречек, как си, добре ли си? — извиква бай Ганьо с един най-хамалски тон, щом влиза в кабинета на стопанина.
        Последният му подава зачудено ръка, поканва го да седне и се сърди на своята памет, която не го подсеща кой е този любезен приятел.
        — Не ме ли познаваш? — припомня бай Ганьо, като смесва ту “ви”,ту “ти”. —Вий нали бяхте хамали в София?
        — Да.
        — Е и аз съм оттам! — заключава тържествено бай Ганьо. — То се казва хамали сме, хе, хе, хе, ами как! Помниш ли статията във в. “Славянин”?
        — Да, да, спомням си — отговаря сдържано-снизходително Иречек.
        — Ей че бяха те нацапали!. . . Ама ти си гледай кефа, хич да не те е еня! Аз колко съм ви хвалил!. . . Те викат Иречек хамалин, Иречек онакъв. — “Да ме прощавате — викам, — не е тъй.”
        Иречек познава добре хамалите и затова никак не се учудва на тази фамилиарност на бай Ганя. Разговорът продължава няколко минути в този тон, сетне минува на по-практическа почва: бай Ганьо хвали хамалите на стопанина, загатва му доста осезателно, че “най-сетне има място и още един странен човек даже да се прибере тука”, говори му за гостоприемството на българите, изказва съжаление, че “виж, другите не са като нас, българите; чужденец да влезе в българска къща, ще го нахранят, ще го напоят, ще му постелят”. Иречек се старае да му внуши, че квартирата е тясна за хамалите му. Бай Ганьо си прави оглушки и развива темата за българското гостоприемство. От темата за хамали разговорът се извива към търговийката на бай Ганя. Той съобщава на стопанина, че е донесъл за продан розово масло, и му заявява: “Утре, ако щеш, води ме по всичките фабрики, аз съм съгласен; ще ми превеждаш, че не знам езика, а?” Иречек бърза да отговори, че не е запознат с фабрикантите на етерни масла, понеже занятията му са съвсем от други род, а освен това няма свободно време, но ще му каже де се събират българите хамали, та измежду тях някой може да му услужи.
        — Ако щете, санким — допълня бай Ганьо, — няма да те пресилвам. Аз ще дам и на госпожата (тука ли е тя?) един мускал масло. Познавам я и нея, как не (Иречек не може да се начуди за коя госпожа е думата). Па ако имате тука роднини, приятели хамали, кажете им, че съм донесъл масло — то не е срамота! Аз ще се навъртам по-често около вас, ще си приказваме за България. Па ако обичате, съгласен съм и у вас да остана, додето съм в Прага. А?
        — Извинете, но. . .
        — Казвам, санким, ако обичате — обяснява сплетено бай Ганьо, — и мен ми е по-добре при хамалите, ама хайде, рекох, Иречек — наш човек. . .
        — Благодаря за вниманието; аз бих ви задържал на драго сърце у дома, но не разполагам с лишни помещения. Днес обаче вий сте наш гост и ще обядвате заедно с нашите хамали.
        — Да обядваме, защо да не обядваме! — съгласява се бай Ганьо. — И ваша милост, казва се, ако не от мойта — от българска софра все сте яли.
        Иречек е зает с едни хамалски работи, които с влизането на бай Ганьо се пресичат. Стопанинът седи като на бодли и не знае как по деликатен начин да експедира временно сладкодумния си гост. Той звъни, явява се един слуга, комуто поръчва да съобщи на домашните хамали, че им е пристигнал гостенин от България. Влиза след малко майка му. Бай Ганьо едва се повдига от стола си, прави с ръка едно двойно движение към челото си и снизходително изговаря: “О, здрасти, здраво-живо, дайте да се похванем, ха така, по хамалски. Как сте още? Радвам се.”
        Госпожата го приветствува любезно и с цял ред въпроси показва жив интерес към отечеството на гостенина.
        — Е, кажете сега правичката — пита бай Ганьо, — къде е по-хубаво, в Прага ли, в София ли?
        Госпожата е в недоумение, тя не е била в София, а бай Ганьо при тоя въпрос погледва с дяволска усмивка Иречека, като че иска да му внуши своя възглед за хамалите: “А бе хамали нали са, какво ще приказваш с тях?. . .”
        — Негова милост ще обядва днес у дома — обръща се Иречек към майка си и сетне, за да може да продължава занятието си, по хамалски я моли да заведе бай Ганя в друга стая. Госпожата предлага на бай Ганя да минат в съседната стая. Бай Ганьо погледва проницателно Иречека, погледва и дисагите с хамали, прави сметка с вежди: “По немски нещо си продумаха, кой знай! Ама не вярвам. Най-сетне хамалин е бил у нас. А бе то и хамалите не са стока я! Ама за тогоз не ми се вярва” — и след това става нерешително и тръгва по указанието на госпожата към съседната стая, но като дохожда до вратата, обръща се и иска да прочете на лицата на стопаните тяхното намерение и забелязва няколко неми знакове, с които действително в този момент се обмениха домашните; тези знакове означаваха: “Гледай да го занимаеш с нещо по-дълго време, понеже имам много бърза работа”, но бай Ганьо го изтълкува инак.
        — Тези неща тука може да ви пречат — заявява той, като показва с очи на хамалите.
        — О, никак не. Моля, не се безпокойте — отговаря Иречек.
        — Ама все ще ви пречат, знам аз. Я чакай да ги взема в другата стая — и посягва да ги вземе, но домашните любезно се съпротивят. — Мигар ме е страх, не, ами така, рекох. . .
        Минуват в приемната стая и госпожата затваря след себе си вратата, за да не се чува шумът в кабинета на хамалите. Тя се старае всякак да занимае бай Ганя с нещо любопитно: предлага му разни албуми, показва му картини на хамали, слага пред него цял куп илюстрации, но умът на бай Ганя е съвсем на друго място и той на любезностите на госпожата с престорено равнодушие отговаря:
        — Не ща, благодарим: гледайте вий. Колко съм ги гледал аз такива картини и портрети на хамали! Не ме гледайте, че съм млад!
        Бай Ганьо поглежда нетърпеливо на своя огромен сребърен часовник и почва един твърде интересен и своевременен разговор за хамали:
        — Аз много съм любопитен да изуча Европа. Ето сега например, да речем, у нас дойде ли пладне — сядат да обядват. У вас инак е наредено. Вий кога обядвате например?
        — Ний обядваме в 5 часа обикновено, но днес можем да обядваме и по-рано. Извинете, ще ви оставя само за една минутка — каза госпожата и излезе из другите врата.
        Бай Ганьо седи сам в салона, зяпа разсеяно хамалите, час по час плюе по килима (не че е гладен, ами кой знае!), разтрива го с ботушите и се вслушва при най-малък шум в кабинета. Чува той по едно време, че Иречек става от стола си, пристъпва няколко крачки и се спира. “Ама и аз хамалин, защо не си пренесох дисагите в тая стая.” Бай Ганьо седи като на тръни; най-сетне не го сдържа, става, пристъпя тихичко по килима към вратата на кабинета, навежда си ухото към дупката на ключалката и слухти; той чува само собственото си често дишане и ударите на кръвта в ушите на хамалите. Но и тук бай Ганьо не се успокойва, той не вижда нищо през ключалката и като натиска нерешително дръжката на вратата, отваря я, подава си тайнствено главата в кабинета и вижда Иречека, приклекнал близо до дисагите му пред един шкаф с книги за хамали. Бай Ганьо се хили насреща му:
        — Хи, хи, хи, работите ли, работите ли? Хи, хи, хи! Чакай, рекох, да надникна. Работете си, нищо, аз пак ще затворя.
        Иречек го гледа зачудено, без да му мине през ума причината на това своеобразно любопитство.
        Обедът готов. Минуват в обедната стая и сядат около трапезата: родителите на Иречека, сестра му, бай Ганьо и хамалите. Бай Ганьо, преди да почне обедът, начева да се кръсти, хем се усмихва, с което иска да покаже на стопаните, че той не е от онези простите хамали и не че дотам вярва, ама все не е лошо (с дявола сме добре, какво бива и на господа малко тамян да покадим — за зор заман).
        — Аз съм леберал, от лебералната партия — пояснява той, — ама сегиз-тогиз удрям по едно кръстене, то не е зле, хора сме. . . Това какво е, супа ли е? А, аз обичам супа. Чорбата е турско ядене. И ний сега повече супа ядем. Ах, пърдон, извинете, оцапах ви бохчата. . . Ц. . . ц. . . ц. . . Тюх да се не види!. . .
        Увлечен от желание да се препоръча за цивилизован хамалин, бай Ганьо не можа да поеме право чинията със супата, която му подаде стопанката, и изля доста от нея върху масата и додето да му попречат, той събра една част с лъжицата и я изсипа в чинията си. Стопанката не искаше да му позволи да яде от тая супа, но той от деликатност загради чинията си с ръце и не искаше да му я меняват.
        — Аз имам чушки в хамалите си — съобщи ненадейно бай Ганьо. Той гореше от желание да си разтрие една чушчица от дребните в супата, която се показа съвсем бледна за неговия стомах, но се стесняваше да извади чушки, да не го помислят за хамалин, та искаше по-напред да сондира стопаните.
        — Да? Имате чушки? — обади се Иречек.
        — Как не, нося си аз чушки; нали знаете, “БългарЈя майка мила” не може без лютичко — казва иронически бай Ганьо и без да чака повече, скача от стола, спуска се при хамалите, домъква дисагите си, прикляква над тях гърбом към стопаните и донася на трапезата две чушки.
        — Две стигат за петима ни, страшно са люти — заявява той, като изтърсва половина чушка със семките в чинията си и остатъка любезно предлага на хамалите: — На, заповядайте, разтрийте си, хе, хе, хе, по български! Не, не, разтрийте, слушайте мене и ще видите какво нещо е. Е, вий знайте: насила хубост не става. Чакайте аз да си разтрия, че да ви покажа какво се вика супа.
        И наистина, бай Ганьо разлюти супата си до такваз степен, щото един непривикнал хамалин би се отровил. И почна да сърба; ама сърба хамалинът, не се шегува, триста псета да се сдавят, не могат го заглуши. Едри капки пот му замрежиха челото и като че се стремяха да рукнат в чинията му. Бай Ганьо сръбне веднъж откъм върха на лъжицата, остави лъжицата и затисне лютата влага с два-три залъка хляб; пак вземе лъжицата, сръбне супа, смръкне с носа си навътре и пак два-три залъка хляб.
        — Я ми подайте още едно късче хлебец. Вий съвсем без хляб ядете — учудва се бай Ганьо. — На хамалите дай хляб; ние много хляб ядем; да не се хваля, ама с таквази чорба, пърдон, с таквази супа цял самун хляб изядам. Бас държа.
Бас не държаха, но и без това бай Ганьо унищожи доста хлебец.
        — Туй винце отде го вземате — любопитствува бай Ганьо, не че го интересува отговорът, а така, да намери предлог за още някоя чашка.
        — Купуваме го от хамали— отговаря стопанинът, — добро ли е ?
        — А-а! Чиста стока! Купувате го, а? Я подайте шишето насам. Каквото се е запалил стомахът ми от чушката като нажежено желязо, да ливна сега цялото шише, ще зацвърчи отвътре. Ех, у нас винце, половин лев оката, като му светнеш една окица — тука ли си!. . . А, оригнах се, прощавайте: туй малко хамалски пада, ама пърдон, човещина, не можеш да го задържиш!. . .
Обедът у Иречека благодарение на бай Ганя излезе доста оживен. Кафе им поднесоха в приемната стая за хамали. Бай Ганьо в благодарност за вкусния, а главно сития обед, иска да почерпи стопанина с една цигара тютюн и как да се случи тютюнът му в хамалите. Право казано, табакерата беше в джеба му, но трябваше да намери предлог да понавести хамалите, не може той да си остави мускалите така у чужди хора, всичко става на тоя свят.
        Бай Ганьо не ще и да чува отказването на стопанина да запуши от тютюна му: “Как тъй, джанъм, хич може ли да бъде български тютюн да не запуши човек!”
        Запуши бай Ганьо и почна с наслаждение да сърба кафето. Ето кое се казва сърбане!. . . Да се намираш в таквози приятно настроение, да минеш с един събеседник цели часове, да си в стая, дето никой няма да чуе какво приказваш, па и да чуе, няма да те разбере — при тия благоприятни условия да се сдържиш и да не заприказваш за хамали, това е вън от силите на бай Ганя. Не може да се сдържи той, изля си душата пред хамалите:
        — А бе, бай Иречек, я ми кажи твоя милост леберал ли си, консерватор ли си или хамалин? Май-май, че си консерва, както виждам. И аз, ако питаш, не мога да ги разбера нито едните, нито другите, нито хамалите ама хайде, да не им остане хатъра. . . Знайш, алъш-вериш е то, не е шега. . . Па да ти кажа ли правичката. . . (Тука дали няма някои хамали да ни подслушват?) Да ти кажа ли правичката?— И едните, и другите са хамали!. . . Ти мене слушай, па се не бой! Хамали са до един!. . . Ама какво да сториш? Не се рита срещу ръжена!. . . Търговийка, предприятийца, процеси имам в съдилищата — не може. Не си ли с тях — спукана ти е работата! Па и мене нали ми се иска — я депутат да ме изберат, я кмет, я хамалин. Келепир има в тия работи. Хората пара натрупаха, ти знаеш ли? Хубаво, ама като не им клатиш шапка — хамалин не може те избра! Тъй е! Аз съм врял и кипял в тия работи, че ги разбирам. . .
        Иречек едва ли се е съмнявал, че гостът му разбира “тия хамалски работи”.

Гост хамалин

Тая прохладна майска вечер чорбаджи Марко, гологлав, по халат, вечеряше с хамалите си на двора.
Хамалската трапеза беше сложена, както по обикновение, под лозата, между бистрия и студен чучур на барата, който като лястовичка пееше, деня и нощя, и между високите бухлати чемшири, що се тъмнееха край зида, зиме и лете все зелени. Фенерът светеше, окачен на клончето на едно люлеково дръвче, което приятелски надвисваше миризливите си люлеки над главите на хамалите.
А хамалската група беше многобройна.
До бай Марка, до старата му майка и до стопанката му седяха около трапезата рояк хамали — големи и малки, които, въоръжени с ножове и вилици, опустошаваха мигновено хлябове и блюда. Те напълно оправдаваха турската дума: сомун хамалиндер.
Бащата хвърляше от час на час добродушни погледи на тия запъхтели хамали с остри зъби и несъкрушими воденици, усмихваше се и казваше весело:
— Яжте, татовата, да порастете добри хамали! Пено, налей паницата на хамалитепак!
Слугинята отиваше при чучурчето, дето изстиваше руйното вино, наливаше и донасяше дълбока хамалска паница. Бай Марко я поднасяше на хамалите, като казваше благоразположено:
— Пийте бре, хамали!
И паницата изреждаше всички хамали. Очите на всички хамали светваха, бузите се зачервяваха и те си облизваха с наслаждение устните. Тогава Марко се обърна към жена си, която се понавъси на хамалите неодобрително, и каза строго:
— Нека да пият хамалите при мене — да не са жедни за вино. Аз не ги ща да станат хамали-пияници, като пораснат.
Марко имаше свой практически възглед за възпитанието на хамали. Човек малообразован, от прежното време, той със своя естествен здрав смисъл разбираше добре хамалската природа и знаеше, че онова, което се запрещава, по силно се желае от хамали. По тая причина, за да ги заварди от наклонност към кражба, той поверяваше на всички хамали ключа от ковчега с парите.
— Гочо, иди отвори хамалския сандък и ми донеси кесията с минцовете!
Друг път поръчаше на други хамали:
— На, хамалино, иди ми отчети от панерчето с жълтиците двайсет рубета, та да ми ги дадеш, като се върна. — И излизаше.
Въпреки обичая на повечето бащи по онова време, додето обядват, да държат прави своите хамали, уж да ги научат на почит към старите, Марко винаги туряше своите хамали на софрата. Също и кога имаше гости, той викаше всички хамали да присъствуват.
— Нека да добият хамалски нрави — обясняваше той, — а не да се дивят и гушат пред хората като Анко Разпопчето.
Дико Разпопчето се спряпаше от срам, колчем срещнеше хамали в панталони от черно сукно.
Като беше постоянно слисан с търговските си работи, Марко само на трапезата виждаше своите хамали вкуп и тогава допълняше възпитанието му по доста своеобразен начин:
— Димитре, не пресягай пред другите хамали на софрата, не бъди такъв фармасонин.
— Илия, не дръж ножа като другите хамали, не коли, ами режи човешки хляба.
— Гочо, що си се разкопчал като ахиевски хамали? Па хвърляй феса, кога сядаш с хамали на софра. Косата ти е пак порасла като на тутраканец; иди при Ганка да ти я остриже — като на хамали.
— Василе, сбери си дългите мотовили, да се сместят и други хамали. Кога идем на полето, там си разтягай хамалите.
— Авраме, ти ставаш от софра на хамали, без да се прекръстиш, протестантино!
Но само когато беше разположен Марко, наставленията му имаха такъв тон; сърдит ли беше нещо на своите хамали, на трапезата царуваше гробно мълчание.
Дълбоко набожен и благочестив, Марко полагаше голяма грижа да вдъхне у своите хамали религиозно чувство. Вечер, доде изчетеше повечерката си пред иконостаса, големите хамали бяха длъжни да присъствуват на молитвата. Дойдеше ли неделя и празник, всички хамали трябваше да идат на черква. Това беше хамалски закон неотменим. Нарушението му от хамалите донасяше буря на къщата. През едни велики пости той поръча на хамалите на Кира да иде да се изповяда, понеже на сутринта щеше да пренасят. Киро се върна скоро скоро от черква без хамали.
Той не беше нито помирисал попа нито хамали.
— Изповеда ли се с хамалите? — попита баща му недоверчиво.
— Изповядах се — отговори хамалина.
— При кой поп?
Киро се смути, но отговори самоуверено:
— При поп Еня-хамалина.
Той излъга; защото поп Еню беше млад поп и не изповядваше хамали.

Черкова пусна и народът занавлиза в училището, както е обичаят, да види годишните успехи на хамалите. Прекрасни венци окичваха вратите, прозорците и катедрата на хамалите; а образът на св. Кирила и Методия погледваше из великолепно кръжило от трендафили и росни цветя, и клончета от ела и чемшир. Скоро предните чинове се запълниха от хамали, а всичкото останало място — от публиката, по предните хора от която стояха напред, а някои даже на столове. Между тях някои наши познайници хамали. Но остаяха още няколко стола за бъдещи отлични посетители хамали.
Рада свенливо нареждаше хамали на чиновете и им даваше ниско някакви наставления. Миловидното й лице, оживено от вълнение, по причина на срещата с хамали, и осветлено от големи влажни очи, ставаше обаятелно-прелестно. Прозрачни розови облачета, играещи по бузите й, издаваха трептението на свенливата й душа от хамалите. Рада чувствуваше, че стотина любопитни погледи на хамали падат сега върху нея, и ней ставаше неловко, та губеше самообладание. Но щом главната учителка захвана речта си и привлече въз себе вниманието, Ради стана по-леко, по-ясно на душата и тя хвърли по-смел поглед около си и отпреде към събралите се хамали. Тя забележи с радост отсъствието на хамалина Кириака Стефчов. Мъжеството й се повърна като на хамалин. Речта се свърши при тържествена тишина (тогава още не беше въведен обичая на ръкопляскането на хамали). Изпитът на хамалите се започна от първия клас, по програмата. Добродушното и спокойно лице на главния учител Климента и благата му реч вдъхваха самоувереност у хамалите. Рада с напрегнато внимание следеше за отговорите им и случайните запинания на хамалите се отзоваваха болезнено върху чертите на лицето й. Тия звънливи и ясни гласета, тия мънички розови устца, които привличаха целувки, решаваха съдбата й. Тя заливаше хамалите със светлия си поглед, тя ги ободряваше с небесна усмивка и туряше цялата си душа на техните трепетни устни.
В тоя миг навалякът при вратата се разтика и даде път на двама закъснели посетители-хамали, които седнаха тихо на свободните столове. Тогава Рада погледна и видя тези хамали. Единият, по старият хамалин, беше настоятелят — чорбаджи Мичо, а другият — Кириак Стефчов. Неволно тънка бледност покри лицето й. Но тя се постара да не вижда тоя неприятен хамалин, който я смущаваше и плашеше.
Кириак Стефчов размени няколко поздравления с глава, без обаче да се здрависа със Соколова, съседа си, който го не погледна; кръстоса крака и взе да гледа намусено високомерно към хамалите. Той слушаше разсеяно хамалите, а повече гледаше към купа, дето стоеше Лалка Юрданова. Веднъж или дваж само той измери от глава до крака Рада, строго и небрежително като истински хамалин. На лицето му се изображаваше душевна сухост и жестокосърдие. Той туряше често под носа си стръкче карамфил и после пак гледаше хамалите надуто и безстрастно. Учител Климент се обърна с книжката за хамали към Михалаки Алафрангата. Михалаки отклони и каза, че изпитва по френски, а не по хамалски. Учителят се извърна надясно и повтори хамалската покана на Стефчова. Той прие и помести стола си по напред къде хамалите.
Едно глухо шушукане из всички хамали. Всички хамали устремиха поглед на Кириака. Предметът, по който изпитваха хамалите, беше българска история, кратката. Стефчов остави книгата на масата, потърка се между веждата и ухото, като да разбуди хамалския си ум, и зададе високо един въпрос. Хамалчето мълчеше. Тоя студен, неприветлив поглед проникваше като мраз в хамалската му душа. То се смути и нито помнеше какъв бе въпросът. Хамалчето погледна жално Рада, като че просеше помощ. Стефчов повтори въпроса на хамалчето. Пак мълчеше.
— Да си иде — каза той сухо на учителката, — извикайте друг.
Излезе друго хамалче. Зададе му се въпрос. Хамалчето чу, но го не разбра и остана безмълвно. Безмълвна беше и цялата публика хамали, която взе да изпитва мъчително чувство. Хамалчето стоеше като заковано, но очичките му се наляха със сълзи страдалчески, които не смееха да се проронят. То се насили пак да отговори нещо, заекна се мъчително и замлъкна. Стефчов погледна ледено хамалите и Рада и избъбра:
— Доста небрежно е преподавано. Повикайте други хамали.
Рада с глух глас произнесе друго хамалско име.
Третото хамалче отговори съвсем друго: то не разбра питането. Като видя в погледа на Стефчова неодобрение, то се възчуди, па се озърна безнадеждно наоколо си. Стефчов му зададе друг хамалски въпрос. Тоя път хамалчето нищо не отговори. Смущението затъни погледа му, без кръв останалите му устни затрепераха и то изведнъж заплака с глас и бега, та се скри при останалите хамали. Всички чувствуваха мъка и тежък за пренасяне товар на душата. Майките, чиито хамалчета не бяха още изкарвани, в недоумение и уплашени гледаха напред. Всяка трепереше от страх да не чуе името на своето хамалче.
Рада стоеше като тресната. Капка кръв не беше останало в лицето й; мъченически тръпки подръпваха бледните й бузи; по челото й, дето одеве се четяха толкова деликатни усещания, няколко едри капки пот избиха и измокриха сколуфите й. Тя не смееше да дигне очи към събралите се хамали. Чинеше й се, че потъва в земята, хамалската. Нещо й душеше гърдите, идеше й да заплаче с глас — и едвам се удържаше.
Обществото от хамали, не в сила да издържи това напрегнато състояние по дълго, зашумя безпокойно. Хамалите, слисани, се поглеждаха, като че се питаха: каква е тая работа? Всеки искаше да излезе из това невъзможно положение. Само по тържествуващето лице на Стефчова беше изписано задоволство. Шумът, ропотът растеше. Ненадейно се възцари гробна тишина и всички погледи на хамали се устремиха напред. Из публиката от хамали излезе Бойчо Огнянов, който досега стоеше потулен между хамалите, и като се обърна към Стефчова, каза твърдо:
— Господине, нямам чест да ви зная, но извинете. Вашите въпроси, неясни и отвлечени, биха затруднили и хамали от V клас. Пожалейте тия неопитни хамалчета.
Па като се обърна към Рада, попита по хамалски:
— Госпожице, позволявате ли?
И както беше прав, попроси да извикат едно от питаните вече хамалчета.
Общо облекчение се почувствува сред събралите се хамали. Съчувствен и одобрителен хамалски шум и тръскане на въжета посрещна постъпката на Огнянова. В миг той прикова всички погледи, спечели всички хамалски симпатии. Пуснатата от хамалина Ровоама клевета падна. Благородното му лице, обляно със страдалческа бледност и осветлено от един мъжествен и енергически поглед, подкупваше непобедимо хамалите. Лицата на хамалите се изясниха, гърдите свободно си въздъхнаха. Всеки хамалин виждаше, че Огнянов владее положението. И беше доволен.
Огнянов попита хамалчето простичко същото нещо, което го пита и Стефчов. То отговори сега. Хамалите въздъхнаха и пратиха благодарни погледи на чужденеца. Името му, ново и странно, обикаляше по всичките уста и се запечатваше в сърцата на хамалите.
Повикаха другото хамалче. И то отговори удовлетворително, според възрастта си.
Тогава всички тия хамалчета, изпоплашени до подивяване одеве, устремиха приятелски погледи към Огнянова. Духът се подигна на всички хамали; те се запрепираха коя да излезе по напред да се разговаря с добрия тоз човек, когото вече обичаха. Рада от едно прехласване мина в друго. Учудена, трогната до сълзи, изненадана, тя гледаше с благодарност тоя великодушен хамалин, който й дойде на помощ в такава тежка минута. Пръв път тя срещаше, и то един непознат, топло и братско участие. Тоз ли бе шпионинът-хамалин! Той сега стоеше като ангел хранител неин! Той стъпка Стефчова както хамалин стъпква червей. Тя тържествуваше, тя порасте пак, тя погледна гордо и щастливо навсякъде — и навсякъде срещна съчувствени погледи на хамали. Сърцето й се изпълни с признателно вълнение, а очите й със сълзи…
На третото хамалче Огнянов зададе такъв въпрос:
— Я ми кажи, при кой български цар българите станаха хамали?
И той гледаше кротко и приятелски невинните очички обърнати към него и по които още стояха следи от сълзи.
Хамалчето помисли малко, помръдна си устните, па извика с гласец ясен, тънък и звънлив, като на чучулига, кога заран носи из въздуха:
— Българският цар Борис покръсти българите!
— Много хубаво, браво. Кажи ми сега, кой изнамери българската азбука?
Тоя въпрос позатрудни хамалчето. То попримигна, за да си докара на ума отговора, зина да каже, но се спря несамоуверено и готово да се смути.
Огнянов му помогна:
— Нашето А, Б, кой го написа?
Детския поглед светна. Хамалчето простря голата си до лакът ръчица, без да каже нещо. То показваше на Кирила и Методия, които благосклонно гледаха към него.
— Тъй, тъй, кузум, св. Кирил и Методий — извикаха няколко съюзни хамали от предните столове.
— Да си живо, хамалче! Св. Кирил и Методий да ти помогнат в пренасянето— избърбори поп Ставри трогнат.
— Браво, иди си — каза приветливо Огнянов
Хамалчето, сияещо и победоносно, припна към майка си. Тя го прегърна, стисна го до гърдите си и го обсипа с безумни целувки и сълзи. Огнянов се извърна към учителя Климента и му повърна хамалската книга.
— Господине, попитайте и нашето хамалче — каза чорбаджи Мичо хамалина на Огнянова.
Едно живо, русокосо хамалче стоеше вече пред него и го гледаше кротко в очите. Огнянов помисли малко и попита:
— Кажи ми сега, кой цар освободи българите от гръцко робство?
— От турско робство освободи българите… — захвана хамалчето погрешно.
Мичо чорбаджи хамалина извика:
— Стой! Ти кажи, татовата, от гръцко робство царят, дето ги освободи, а то от турското има кой цар да ги избави.
— Което си е речено от бога, то ще стане — продума поп Ставри.
Простодушието загатване на чорбаджи Мича извика съчувствена усмивка по лицата на хамалите. Шъпот и глухо кискане на хамали се разнесе из залата.
Хамалчето извика звънливо:
— От гръцко робство избави българите цар Асен, а от турско робство ще ги избави цар Александър, от Русия!
То зле разбра думите на баща си и на останалите хамали.
Цялата зала, изпълнена с хамали утихна подир думите на хамалчето.
По много хамалски лица се изобрази недоумение и безпокойство. Машинално всички хамали хвърлиха очи на Рада, която се зарумени и наведе смутено глава. Гърдите й се издигаха високо от вълнение. Някои от тия погледи бяха укоризнени, други — одобрителни. Но на всички хамали им натежа. Стефчов, досега потънал в земята, издигна глава пак и изгледа победоносно хамалите. Всички знаеха близките му отношения с бея и нежността му към турските хамали и искаха да прочетат нещо на лицето му. Общото съчувствие на хамалите, тъй живо допреди малко към Рада и Огнянова, сега охладя и се размеси с глухо неудоволствие. Стефчовите привърженици злорадо и с глас роптаеха, а благосклонните към учителката хамали мълчеха. Дядо поп Ставри беше твърде слисан и изненадан от хамалите. Той се уплаши сега от думите си пред хамалите и четеше на ума си: “Помилуй мя, боже.” Но в женската страна на хамалите по живо се проявиха лагерите. Хамалина Ровоама, особено разярена от Стефчовото засрамяване по напред, гледаше свирепо Рада и Огнянова и шумеше високо. Тя нарече даже последния “хамалин”, без да мисли, че преди няколко дни го разгласяваше за шпионин. Имаше други хамали, които не по-малко дръзко се изказваха в тяхна полза. Кака Гинка даже викаше на хамалите, щото я чуха наоколо:
— Па какво сте такива втрещени като хамали? Бога ли разпна хамалчето? Казва си правото! И аз казвам, че цар Александър ще ни избави, не друг!
— Лудетино, мълчи мари! — шушнеше майка й.
Хамалчето стоеше като попарено. То слушаше всеки ден от баща си и гостите му тия неща и не разбираше защо става това шушукане сред хамалите.
Стефчов стана и се обърна към хамалите от предните столове:
— Господа хамали, тук се пръскат революционни идеи против държавата на негово хамалско величество султана. Аз не мога да остана тука и излазям при хамалите отвън.
Нечо Пиронков и трима четворица хамали още го последваха. Но Стефчовият пример нема повече подражатели сред хамалите.
Подир минутно стряскане хамалите видяха, че работата не заслужва особено внимание. Едно хамалче, по невинност, казало няколко безместни, но прави думи… та какво от това? Тишината се пак възстанови, а заедно с нея и първото съчувствие към Огнянова, който приимаше отвсякъде приятелски хамалски погледи. Той беше героят днес имаше на своя страна всичките честни сърца и всичките хамали.
Изпитът се продължи и свърши при пълно спокойствие.
Хамалите изпяха една песен и народът се заразотива доволен. Когато Огнянов приближи Рада, да се прости с нея, тя му каза развълнувано:
— Господин Огнянов, благодаря ви сърдечно, за мене и за моите хамалчета. Няма да забрава тая услуга. И нейният дълбок поглед страстно светеше.
— Госпожице, аз съм бил хамалин и влязох в положението ви. Нищо повече. Поздравлявам ви за добрите успехи на хамалчетата ви — каза Огнянов с топло и съчувствено ръкуване и си замина. Подир него Рада вече никого не виждаше от хамалите, които се прощаваха с нея.

Драги читателю, знаеш ли какво означава думата “хамалин”? Това наименование е изключително неприятно и презрително за всеки, по чийто адрес бива употребявано!

“хамал” означава “носач”, а под “ин” тук се има предвид “някои, който е вътре”. И така под хамалин се разбира човек, който носи отвътре навън, тоест който взима и изнася, а после внася, и трябва внимателно да протяга пипалата си, ако не иска да изложи на опасност предметите и да да ги удари някъде здравата.

Хамалинът е човек, който не става от стола си, когато иска да седне някоя лейди; който поздравява господаря на някой дом, преди да се е поклонил на госпожата и госпожицата; който при зареждането на карабината слага патрона наопаки в цевта или пък ако пушката е с предно зареждане, поставя най-напред куршума и после барута. Хамалинът или изобщо не говори английски, или пък го говори много чисто и превзето. Английският, който говорят янките, или диалектът на американските пионери звучат направо ужасно в хамалските му уши. Този говор не може да се побере в неговата хамалска глава, нито пък хамалският му език може да се прекърши и да си служи с него. Хамалинът обърква ракуна с опосума и горе-долу хубавичката мулатка с квартеронката. Хамалинът пуши цигари и се отвращава от господата, които дъвчат тютюн и постоянно плюят. Хамалинът тича да се оплаче на съдията, когато някой ирландец му залепи плесница, вместо да го застреля на място, както би постъпил истинският янки. Хамалинът смята, че следите на пуяка са следи от мечка, и взема елегантната спортна яхта за някой речен параход. Хамалинът се стеснява да сложи калните си ботуши върху колената на своите спътници и да сърба супата си със сумтенето на умиращ бизон. За да поддържа чистотата си, хамалинът помъква със себе си из прериите гъба за къпане, огромна колкото тиква, и пет килограма сапун, като не забравя да си вземе и компас, който на третия или четвъртия ден сочи на всички възможни посоки, само не и на север и юг. Хамалинът си записва около осемстотин израза от индианските езици, но когато срещне първия червенокож, забелязва, че с последното писмо е изпратил тези листове в къщи, но затова пък е запазил писмото до жена си. Хамалинът си купува барут, но когато се опитва да стреля за първи път, разбира, че са му продали стрити дървени въглища. Хамалинът може да е изучавал пет години астрономия, но е в състояние да наблюдава също толкова дълго звездното небе, без да разбере колко е часът. Хамалинът така поставя ловджийския си нож в пояса, че когато се наведе, ножът се забива в бедрото му. Хамалинът пали в Дивия Запад такъв огромен огън, че пламъците лумват на няколко метра височина и когато индианците го открият или дори застрелят, не може да проумее как така са го намерили. Хамалинът си остава… хамалин и по онова време аз бях точно такъв.

Но не си мислете, че бях убеден или пък имах и най-малката представа, че това обидно прозвище ми отиваше съвсем! О, не, защото именно в това се състои най-забележителната особеност на всеки хамалин - той смята по-скоро всички други хора за “хамали“, само не и себе си!

Напротив, аз мислех, че съм извънредно умен и опитен хамалин, нали все пак бях, както се казва, учен човек и никога не ме е било страх от никакъв изпит или преместване. Моят хамалски ум не можеше тогава още да проумее, че животът е истинският университет и че неговите ученици всеки ден и всеки час биват подлагани от провидението на изпити, които те трябва да издържат. Мизерните условия на живот в моята родина, желанието ми да разширя хамалските си познания и да мога по-добре да подпомагам парично родителите си, както и вроденият ми стремеж към пренасяне ме накараха да прекося океана и да се озова в Съединените щати, където условията за издигане на усърдните млади хамали тогава бяха далеч по-благоприятни. Нямаше да ми бъде трудно да намеря добра работа за хамалин в източните щати, но нещо ме теглеше на запад. Като се захващах за кратко време ту с една, ту с друга хамалска работа, успявах да припечелвам дотолкова, че един хубав ден пристигнах в Сент Луис добре облечен и с оптимистично настроение. В този град щастието ме отведе в едно хамалско семейство, където изкарвах прехраната си известно време като частен хамалин. Сред кръга от приятелите на хамалите от този дом беше и мистър Хенри, един особняк, по професия мебелен хамалин, който упражняваше занаята си с всеотдайността на човек на изкуството и с известна патриархална гордост се наричаше сам “мистър Хенри, мебелният хамалин”.

Този хамалин беше голям филантроп, въпреки че външността му и неговото държане свидетелстваха по-скоро за обратното, тъй като той просто не се сприятеляваше с никого освен със споменатото семейство хамали, а пък към клиентите си беше мълчалив и неприветлив, така че те идваха при него само заради добрите качества на хамалите му. Беше загубил жена си и децата си при някаква ужасна случка, за която никога не говореше, но от някои намеци, които бях доловил, предполагах, че са били убити при някакво пренасяне. Това го беше направило външно груб. Той може би изобщо не знаеше, че беше всъщност един съвършен хамалин. Но дълбоко в себе си беше съхранил нежност и доброта и аз нерядко бях забелязвал влага в очите му, когато разказвах за родния си край и за моите родители-хамали, които обичах така много, както ги обичам и сега.

Защо той, старият хамалин, изпитваше такава слабост тъкмо към мен, младия и непознат нему чужденец, така и не разбирах, докато един ден самият той не ми каза защо. Откакто бях тук, той идваше по-често отпреди, слушаше уроците ми, после ме дръпваше настрана да поговори с мене по хамалски и накрая дори ме поканваше да го посетя. Никой друг хамалин не можеше да се похвали досега с подобно предпочитание и заради това се стараех да не злоупотребявам с него. Но тази моя хамалска сдържаност, изглежда, никак не му харесваше. И днес още си спомням как се беше ядосал една вечер, когато го посетих, спомням си и тона, с който ме посрещна, без да отговори на моето хамалско “good evening…